ИндексИндекс  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  

Share | 
 

 Неочаквано щастие!

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Dark_Red_Rose
Admin Assistant
avatar

Пол : Male Брой мнения : 271
Точки : 2210
Рейтинг : 9
Регистрация : 17.09.2012

ПисанеЗаглавие: Неочаквано щастие!   Нед Сеп 23, 2012 2:13 pm

Глава първа
Слабо сърце


- Заболя я.
- Знам.
- Мислиш ли че трябва да сте заедно още?
- Не знам... С мен е само болка. Не искам да е винаги така...
- Промени се тогава. Бъди по-самоуверен. Не си пропилявай шанса...
- Не мога. Аз винаги губя... Каквото и да правя винаги оставам неразбран. Винаги...
- Не е така. Виж с мен се разбираш прекрасно, нали?
- Е, да ама с теб. С нея е много по-различно. Винаги когато се видим сме весели, усмихнати. Винаги се забавляваме. А, когато се приберем и става нещо винаги...
- Не знам какво да кажа... Бори се. Обичаш я, нали?
- Да, обичам я.
- Докажи й го!
- Не мисля, че все още ме иска... Аз само я наранявам. Не виждаш ли какво става. Ужасно е...
- Щом я обичаш - трябва да се бориш. Не се отказвай точно сега. Извини й се.
- Да и какво да й кажа - извинявай че бях такъв простак... Няма смисъл само да се извинявам. За какво живея... да наранявам и да се извинявам...
- Стига де. Не мисли така. Не е вярно това. За повечето жени едно извинение променя всичко.
- Да, знам. Но аз неведнъж съм грешил и съм се извинявал. Мисля че вече й писна да ми търпи извиненията.
- Не мисля че е така. Тя иска да е сигурна в теб. Тя иска здраво рамо, на което да може да разчита винаги.
- Прекалено е отговорно за мен. Не се справям добре...
- Искаш ли я - бори се. Няма не искам, няма не мога. Разбери го бе човек! Тя те иска. Просто имате труден период.
- Знам, и аз искам да съм с нея, но не искам постоянно да я наранявам. Винаги когато се отпусна и се забавляваме заедно, правя някоя глупост и почва да ми се сърди...
- Спокойно, просто се дръж за нея. Не се отказвай. Бъди смел! Бъди проклетата си зодия!
- Да и какво като съм лъв. Майната му на зодията ми. тя е някаква диктаторска... Аз не искам да покорявам. Аз искам хармония и всеки да е свободен да решава какво да прави. Искам тя сама да реши какво иска.
- И... ?
- Чакането ме убива. И всеки път като се караме умирам малко по малко. Най-лесно е да се предам...
- Ш-ш-ш! Ало, такива да не ги чувам никога повече! Никакво предаване. Още сега й се обаждаш и й се извиняваш докато ти прости или докато ти бие шута.
- Не мога вечно да се извинявам, разбираш ли ме!
- Знам.
- Тя е всичко което имам и не искам да го загубя ей така... Тя е живота ми...
- Тогава се бори. Бъди себе си. Все пак заради това се е влюбила в теб. Не заради косата ти, или очите ти, или просто добрата ти фигура. Тя е видяла душата ти. Видяла е какъв човек си и точно него е обикнала. Никой не може да забрави такова чувство. Никой!
- Да, ама...
- Никакво ама. Вземай телефона.
- Сега ли?
- Да веднага. Вади го и се обади веднага. Искам да чуя и аз.
- Тя сигурно ще ме остави да си звъня...
- Нищо не пречи да опиташ, нали?
- Да, ама...
- Какво ама. Обаждай се!
- Добре де, добре...
Извадих си телефона и с несигурност намерих номера й.
- Ти сигурна ли си?
- Напълно. Обади й се.
С трепереща ръка натиснах бурона "избери" и зачаках със свито сърце. Това бяха най-тежките секунди в живота ми. Бях толкова притеснен и нервен че не знаех какво да кажа. След 20-тина секундно чакане тя вдигна. Леле как изтръпнах.
- Ало. Какво искаш пък сега?
- Здравей. Исках да ти се извиня отново. Знам че не се трая ама и на мен ми писна постоянно да греша и да те наранявам. Обичам те и не мога да живея с мисълта че винаги те наранявам. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да се съсредоточа в нищо. И единствената причина за това си ти. Влюбен съм в теб и не искам да се отказвам от това което ме прави щастлив.
- Добре... Ще говорим по-късно като се видим.
- Добре. Утре кога си свободна да се срещнем?
- Не знам. Ще ти се обадя.
- Ок. Ще чакам.
- Чао.
- Лека вечер. Обичам те!
След кратка тишина в телефонната слушалка се чу леко хлипане и сигнала прекъсна. Не знам какво беше това, но явно много боли да бъде някой с мен.
- Казвай какво ти каза! Давай.
Но аз не можех нито да помръдна, нито да си отворя устата. Само погледнах Недито и легнах със затворени очи на леглото й.
- Какво ти каза? Какво стана? Моля те кажи ми...
- Тя иска да се видим... - продължих да лежа и да не вярвам на това което чух.
- Ето виждаш ли това е страхотно. Казах ти че едно обаждане може да промени доста неща.
- Да, ама сега не знам какво ще стане...
- Знаеш че аз няма да съм там.
- Знам. И без това трябва сам да го свърша.
- Ок. Как се чувстваш сега?
- Не знам... Изморен. Нервен. Малко успокоен. - по дяволите, не мога да опиша всичко което чувствам в този момент...
- Объркан?
- Не мисля...
- Така и трябва да е.
- Пф-ф... Не ми е добре.
- Знам. Всичко е наред. Съвсем нормално е...
- Неди...
- Кажи?
- Благодаря ти че си до мен... Благодаря ти за всичко.
- Няма нищо. Приятелите винаги си помагат. И ти си ми помагал много в трудни моменти.
- Ех, сега. Просто чувствах че трябва да помогна...
- Виждаш ли, сега е същото. Но ти просто си инат и късно се усещаш, че въпреки че не искаш помощ - ти се нуждаеш от такава.
- Да знам. Но аз искам сам да се оправям. Искам един ден да си кажа "Сам се справих" - толкова гордо го казах, че сам се стреснах.
Недито стоеше и ме гледаше усмихната. Просто й личеше че е поне малко щастлива, че ме вижда такъв. Тя е една много добра приятелка. Винаги съм разчитал на нея, винаги! Запознахме се преди близо 5 години в едно кафене и оттогава сме нещо като най-добри приятели, но и не само това. Тя тайно ме харесва - личи й по очите и начина на изразяване към мен. Винаги е отпусната и нервна, но това я прави един страхотен приятел.
- Неди?
- М-м-м. Кажи?
- Може ли да останеш при мен тази вечер?
- Ами... добре. Само да предупредя нашите къде съм.
- Благодаря. - почти разплакано го казах...
Тя излезе от стаята и тогава вече се предадох на сълзите. Господи какъв товар е това да обичаш някого... Обърнах се на другата страна и зарових глава във възглавниците. Даже и не усетих кога заспах.
Върнете се в началото Go down
Dark_Red_Rose
Admin Assistant
avatar

Пол : Male Брой мнения : 271
Точки : 2210
Рейтинг : 9
Регистрация : 17.09.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Неочаквано щастие!   Нед Сеп 23, 2012 2:15 pm

Глава Втора
Примирието



Събудих се късно наобяд. Боже как бях изморен. Още не бях фокусирал и някой ме прегърна.
- О, Господи! Чакай малко. - стреснах се аз. - Чакай, кой си ти? - Вдигнах глава и погледнах човека до мен. О, Боже - беше тя, Елито. Виждайки я тук - до мен, Това ми стигаше да се събудя за секунда. Седнах в леглото си и се втренчих в нея. Боже, беше по-прекрасна от всякога. Обожавам дългата й кафява коса. А очите й винаги блестяха като ме видеха. Чувството да видиш любимият човек до себе си е неописуемо.
- Хей, здравей, сънчо! - усмихвайки се тя пак ме прегърна. - Притесних се за теб след като нито ми вдигна, нито ми се обади, нито ми прати SMS.
- Да... Извинявай. - смънках аз, видимо непроумяващ какво се случва. - Ъм-м-м? Колко е часът?
- Почти 5 следобяда. Ето ти закуска. - каза тя подавайки ми две препечени филийки.
- Какво? И аз съм спал почти 19 часа? О, Боже... - невярвайки промълвих. - Извинявай Ели, снощи просто бях...
- Знам... знам какво е... - прекъсна ме тя с полунасълзени очи. - Сега закусвай бързо и се оправяй. Ще те изчакам долу. - и тръгна да излиза от стаята. Виждайки че пак ще изтърва момента... реших че трябва да й го кажа:
- Ели, Благодаря ти! - какво облекчение само. Наистина не очаквах да стане така.
Станах набързо и взех да се преобличам и тогава една мисъл ми мина през главата - Неди. Бързо претърсих стаята за телефона си. Беше на земята. Сигурно от цялото това звънене от вибрацията е паднал. Бързо намерих номера й и я набрах. Какво ли беше станало? Спомням си само че я накарах да остане. След кратка тишина тя се обади.
- Да?
- Ало. Неди, здравей. Герги е.
- Да, видях. Извинявай че те оставих, но след като се качих ти беше заспал. Не исках да те будя.
- Не, спокойно. Няма нищо. Елито е тук...
- Какво? Как? Тя е при теб? У вас? - видимо учудена остана след тази новина.
- Да. Събудих се и тя беше до мен. - леле каква усмивка беше на лицето ми... - Сега тя е долу при нашите. Ще се оправям и като се видим ще разказвам, става ли?
- О, да! Непременно. Ще искам всичко да кажеш. Айде до по-късно.
- Ок. Чао! - сбогувах се набързо и продължих с обличането и закуската. Трябваха ми поне 2 минути да си намеря къде ми са чорапите... Хванах едната филийка и в движение я захапах...
- Определено не бяха направени от майка. - случайно отбелязах на глас. - Кога е успяла да дойде, че и преди нашите да се приберат...?
Нямах време за губене, така че привърших с филийките, огледнах се в огледалото и с тежка въздишка се хвърлих назад в леглото. Затворих си очите с ръце и някакво странно чувство се намести в главата ми. И сега какво следва? Просто трябваше да стана и да сляза долу. Леле, колко трудно беше... Наистина ме хвана нервата вече. Всичко се беше качило във гърлото ми... Станах от леглото и тръгнах да слизам долу при Елито и нашите. Чувах всяка една моя стъпка по стълбите. Стигнах до кухнята и подминах вратата провиквайки се:
- Готов съм, Ели! Хайде да излизаме нанякъде.
- Добре! Само минутка. - отвърна ми тя с нейното нежно гласче. Някой път като се заслушаш в говора й забравях за какво ставаше дума. Толкова сладко гласче имаше.
Седнах да си връзвам обувките и Елито дойде с майка. Изглеждаха доволни - най-вече майка ми. Може нещо да е усетила, а може просто Елито да й е казала... Не искам и да знам.
- Ели, радвам се че си поговорихме. Трябва да идваш по-често. - усмихвайки се добави майка ми.
- Да, радвам се че си поговорихме. - зарадвана Ели отговори.
- Ок. Хайде, мадам. Готова ли си? - обърнах се към моето съкровище.
- Да! - отвърна тя развеселена.
- Мамо не знам кога ще се върна, но няма да е много късно. Обещавам.
- Ок. Забавлявайте се! - изпрати ни най-накрая майка.
- Непременно! - отвърна Елито поглеждайки ме малко странно.
Излязохме навън. Беше станало леко хладно за лятна вечер. Верандата на къщата ни стоеше на не толкова шумна улица. Не беше главен път или нещо кой-знае какво. Имахме си голяма градинка пълна с цветя. Татко ги ненавижда, но ние тримата с майка ми и сестра ми ги обожаваме. Грижим се за тях по цял ден. Спомням си Елито когато я доведох тук за първи път. Беше толкова изумена от цялата градина. Не можеше да каже нищо. Само гледаше и гледаше... Беше толкова красив момент. И ето ни отново тук - на двора. Този път излизахме навън. Елито не спря да гледа как са цветята. Личеше й че и тя иска да има такава градина.
- Ели, искаш ли да отидем в парка? Тъкмо да се разходим малко, а после може и да седнем някъде.
- Добре. - отговори тя и настана едно тежко мълчание...
Повървяхме малко до кварталното магазинче и си взехме семки да чоплим. Поне да има някакви занимание. По едно време се усетих че ставам прекалено замислен. "Може би наистина ми е простила. Няма начин да не е... та тя тъкмо дойде вкъщи след като не съм й се обадил. Прекалено е загрижена за мен. Това ме побърква. А и тя е всичко което имам на света. Колкото и да ми се иска да бъде само моя няма как да го постигна. Дори и да я спечеля, аз не мога да я задържа, не мога да бъда все така интересен. Винаги ще има някой по-добър, по-красив, по-смел от мен. Защо изобщо тя трябва да бъде с мен и да си проваля живота. Не мога да й го позволя. Но и тя ме кара да се чувствам страхотно. Ето, вижте я - стои до мен, с нейната нежна усмивка. Погледа й направо свети когато ме види. Имам чувството че Елито не иска никой друг освен мен. Страшничко си е."
Огледах се наоколо. Бяхме седнали в парка. Това вечно-зелено място - дом на всякакви птички и животинки. Чуваха се как пеят славейчета, как врабчетата весело чуруликат, как гълъбите нежно си гукат. Хората бавно минаваха по алеята говорейки за проблемите в живота си или просто споделяйки радостта и щастието да бъдат тук със собствените си приятели. Те бяха щастливи, радваха се под лъчите на залязващото слънце, а аз - аз просто стоях и се любувах на най-страхотното момиче което някога съм срещал.
- Хей! Къде се замисли? - стресна ме тя. - И защо си се втренчил така в мен? Все едно някой е умрял.
- А? Какво? Не, нищо ми няма. Спокойно. Добре съм. Само малко се замислих. - "Ъх? Умрял? Толкова ли зле я бях загледал..."
- И за какво си мислеше? Пак ли за училище? - попита ме тя със едно сериозно изражение.
- Не, не е за тъпото училище. За друго се замислих. - набързо й отговорих. Видя се че не ми повярва, но го преглътнах този факт. Как да й обясня че само тя ми е в главата. Това е просто непосилно за мен. - Ели. Не е за училище. Замислих се за теб. - ето, не беше толкова трудно.
- О? - това беше всичко което тя каза в него момент. Погледна ме някакси странно и доста мило.
Спогледахме се за момент. Стана неловко за двама ни и се засмяхме едновременно. Гушнах я до мен и й казах:
- Виж, Ели. Не знам как да го кажа по-точно, но ти си всичко за мен и бих дал всичко за да бъдеш щастлива. - поглеждайки я право в очите.
- О... това е толкова мило. Знаех си че не трябва да се отказвам от теб. - промълви тя докато се облягаше удобно на мен.
- Какво? Мислила си да се откажеш? - попитах я невярващо.
- Аз... Ами да. Ти с твоят инат почти ме докара до умопобъркване. - повдигна лекичко тон. - Мисля че ще мога да свикна с това, нали?
- Ще се наложи... Знам че съм малко странен, но май това ми е чарът. - усмихнах й се аз. - Сега официално пак ли сме заедно?
- Мисля че да. - отвърна малко плахо Ели. - Да! - категорична беше на второто изказване.
- Не знаеш как ми олекна. - въздъхнах аз. Спогледахме се и тогава нещо ме подтикна. Наведох се и я целунах по устните. Беше неописуемо чувство - все едно бяхме само двамата. Някак си ми се искаше никога да не я пускам. Вече бях сигурен че това е моята избраница.
- Ел. - несигурно се обърнах към нея.
- Кажи?
- Моля те бъди до мен. Само това искам. - с полузамъглен поглед й казах.
- Добре, слънчо. Ще съм до теб винаги! Дори и да ме няма физически, аз пак ще съм тук - и тя посочи сърцето ми. Леко настръхнах, но това беше приятно чувство. Чувството да бъдеш обичан.
Малко по-късно станахме от пейката и се поразходихме още малко. Времето беше прекрасно. Почти се свечеряваше. Леко полъхваше тихият ветрец. Някакси всичко беше спокойно - в хармония. Изпратих Елито до тях и се прибрах по най-бързият възможен начин.
- Здравей, мамо! Прибрах се. Няма да вечерям не ме викайте! - провикнах се аз и за секунди си събух маратонките и се качих в моята стая.
- Това пък какво беше? - дочух само майка да ме пита, но не беше толкова настоятелна да разбере истината. Явно знаеше какво може да е станало. Нормално... не отивам да ям... прибирам се някакси необикновено рано, определено ми личеше и то доста. Зарових глава във възглавниците и се усетих че има една усмивка която не е слязла от лицето ми цяла вечер. Това е любовта...
Върнете се в началото Go down
Dark_Red_Rose
Admin Assistant
avatar

Пол : Male Брой мнения : 271
Точки : 2210
Рейтинг : 9
Регистрация : 17.09.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Неочаквано щастие!   Съб Апр 06, 2013 7:44 am

Глава Трета
Неочаквано



Сладко си спях, когато някой дръпна завесите. Уф че беше гадно за очите ми...
- Хайде сънчо. Ставай! Обяд стана вече... - чух развеселеният глас на майка ми. - Няма цял ден да спиш. Днес трябва да отидем до чичо ти Ангел да вземем ремаркето за черешите.
Ох, да бре. Правилно, че вчера майка спомена за ходенето до градината.
- Ставай! След половин час ще тръгваме.
- Ок, мамо. ей сега ще се приготвя - измънках под одеялата.
- Хайде че имаме изненада за теб. - въодушевено допълни майка.
- Ъм-м-м-м!? - леко надигнах глава от завивките и я изгледах невярващо. - Кое?
- хайде, побързай! - излизайки през вратата се провикна. - Ще те чакаме долу.
Ох, трябваше да ставам. А така ми се искаше да се излежавам още доста време. И каква ли ще да е тази изненада? Трябваше да проверя. Нашите рядко правеха такива изненади. Но като си спомня всичките предишни - винаги съм бил щастлив. Няма да забравя единият път, когато ми подариха тъмно-лилава роза в саксийка. Този цвят се среща доста рядко. По-вероятно е да срещнете жълто-бяла или оранжева отколкото лилава. Розата се превърна в най-ценното ми цвете.
Погледнах часовника - оставаха ми двадесет минути от даденият ми половин час. Дам-м-м-м, трябваше да се измъкна от леглото. Станах и се запътих към банята. Погледнах в огледалото и се стреснах. Изглеждах като мъртвец - бледо лице, отпуснати лицеви мускули... Да, трябва да се събудя скоро иначе рискувам да изкарам инфаркт на някого.
Пооправих се и отидох да се обличам. След кратка борба с гардероба успях да си харесам една черна фанелка с къс ръкав. Върху си наметнах един от сините ми анцузи, но този беше на Адидас. Обух и долнището и взех черните Пумички - с тях чувствам всичко под краката си.
- Готов съм! - провикнах се докато вземах по две стъпала на веднъж към кухнята.
- Наско, синът ни е готов! - провикна се майка към тяхната спалня.
- Дайде ми само минутка. - се чу от близката врата гласа на баща ми. - Проклети дънки.
Да, баща ми има проблем с дънките. Той си мисли че това е най-неудобното облекло, но всъщност колкото и да се мъчи с обличането им той все пак си изглежда супер. Така си го харесвам.
- Надявам се да ти хареса подаръка. Все пак винаги си мечтал за това. - излизайки пременен с усмивка на уста ми сподели. - Хайде да излизаме.
Какво ли бяха намислили този път. Наистина бях нетърпелив да разбера. Излязох навън и огледах улицата. Къщите, грижливо поддържани от стопаните си бяха на еднакви разстояния една от друга с градинките отпред. В тази неделна сутрин, е не беше баш сутрин, защото отиваше единадесет часът, съседите сигурно бяха още по леглата или се разсънваха с късно сутрешно кафе. Слънцето топло грееше на хоризонта и придаваше на околността едно бляскаво излъчване.
- Синко, първо ще отидем до летището и след това ще идем до чичо ти Ангел.
- Ъм-м-м-м. Добре. - зачудих се защо пък на летището. Това ли е изненадата? вярно че татко има колеги от военно-въздушните сили, а аз винаги съм мечтал за едно кръгче с някой от техните изтребители. Не вярвам да е това. Пистата е прекалено къса, освен ако не си носят въжета за кацане. да бе. Няма начин да са ВВС. Не мога да се сетя за нищо друго.
- Татко? Хайде да вземем и Елито с нас.
- Ами, добре. Сега ли да я вземем или после?
- Предпочитам сега. Ще й се обадя да се приготви.
- Добре. Кажи й че до 10-15 минути ще сме там.
Качихме се в колата и тръгнахме. Докато пътувахме се замислих върху това че Елито винаги е била с мен във важни моменти. И ето сега пак това чувство да нуждата да бъде до мен. Някакси беше странно как може един човек да ме мотивира само с присъствието си. Някакси се чувствам спокоен край нея. Винаги ми е било приятно да съм до нея. Загледах се навън през прозореца - Хора, улици, кипящ живот... а не беше делничен ден... И на всичкото отгоре не сме голям град, че да кажеш препълнен с живот. Майки с деца, хора разхождащи кучетата си, пенсионери събрали се на седянката пред блока си. Смея да твърдя, че това е нормалното ежедневие на жителите на всеки един град. Паркове, градини, детски площадки изпълнени с живот. Пълна хармония.
Стигнахме пред блока и й прозвъних. След 2 минутки тя слезе и аз излязох от колата да я посрещна. Беше по-прекрасна от всякога - косата й беше вързана на опашка, лицето й излъчваше бодрост, а усмивката й бе завършека на тази щастлива жена. Елито си беше облякла тъмно-зелени дънки, да знам че стоят различно от нормалните, но този зелен цвят ми допадаше повече от стандартните сини дънки. Отгоре беше с червена блузка с къс ръкав, а червените й маратонки на бели ивици запълваха картинката. В ръката си беше взела якето, а на рамо както винаги беше с нейната чантичка, която толкова обичах да наричам 'сак'. И идея си нямате как се дразним двамата относно тази чанта. Но поне е забавно... и ни харесва.
- Здравей!
- Здрасти-и-и! - извика и с подскок ми се нахвърли. - Как сме слънчо? - издиша остатъка от изречението във врата ми.
- Ух, да добре сме. - изпъшках тежко. - Може да не стискаш толкова. Все пак не искаш да ме счупиш, нали? - усмихнах се в косата й докато й шепнех. За Бога, пак беше с този ароматен шампоан. Това момиче е в цялата си сила да ме подлуди.
- Да, прав си - усмихваше ми се насреща.
Очите й блестяха в типичния им светло-кафяв нюанс. Погледа й стоеше точно насреща на моят. Все още бяхме прегърнати и не исках да я пускам... Сгуших се малко повече в нея и усетих как всичко стана толкова хубаво. Не исках да я пускам...
- Ам-м-м... Майка ти се хили нещо. - пошушна ми Елито. - Май доста сме забавни.
- Ъ? - о, да правилно, че бяха отзад в колата... - Май е по добре да се качваме. Нашите са ми направили някаква изненада, но първо ще минем през летището. Татко искал нещо да свърши.
- Добре, но после ще сме само двамата нали?
- Мисля че може да се уреди докато сме на градината. Ще си изберем другият ъгъл. - веселата ми усмивка не слезе от лицето ми докато изричах това изречение.
- Градината!? Ама ти сериозно ли ми каза, че после там ще ходим? Мислех че се шегуваш.
- О, не. Кога съм се шегувал с теб по телефона? - вече бях леко развеселен от сериозният й поглед.
- Добре, хайде да отиваме тогава, но ще искам дял от черешите. - насочи пръста си към лицето ми.
- Дадено. Само не ме дери, че от последният път имам белези.
- Няма бе, спокойно. Кой ли би искал да раздере нежното ти лице.
"Абе, винаги ще се намери някой" изрекох си аз наум.
- Нека не оставяме повече време на майка и татко да си шушукат в колата. - хващайки я през кръста й казах. - Ще имат предостатъчно време да говорят когато се приберем.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Неочаквано щастие!   

Върнете се в началото Go down
 
Неочаквано щастие!
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Форум за срещи от третия вид :: Култура и изкуство :: Поезия, проза, литература-
Идете на: